СЛЕД ХОРИЗОНТА…
Замина времето
с което
изгрева си сътворявах…
сРед хоризонта.
Слънцето се раждаше
току из морската вода
и смигваше ми закачливо
огряло,
цяло
и гонехме се… и не бързахме
към другата страна. Чертата.
Замижах…
Как времето си да надмогна.
И да го спра.
Не мога ли? Все пак… Дали?
Би ли в залез постояло?..
Ще взема
изгревните стъпки
от незаличимостта
с грапавостта им –
запаметила
и върховете,
и издънките.
С тях залеза ще сътворя…
като игра
като гонитба дълга
като палитра
като стълба…
до Христа
до божествата…
Да залезя аз самата
в божество
сЛед хоризонта…
