„Старият град е любовно признание,с въздишка излязла от морската пазва,
в мигом възкръсва далечно предание – сладостна тръпка телата полазва.
Бавно изгрява на слънцето дискът, Созопол светлее след звездния мрак,
вълните в загадъчен ритъм се плискат – смели рибари мятат мрежите пак.
Някой се скита до къщите цветни, сънен се буди крайбрежния път, с кратка почивка във нощите летни – на утрото дълго се радва градът.
Плажът с кристалчета ситни жълтее, шум на туристи се носи навред, ясно небе над Созопол синее – юни извайва магичен портрет.
Лодка една във морето отплава, острова близък протяга ръце, Аполония сякаш пред нас оживява – в стара история с ново лице.
Църквата бяла с чемшири до входа, горда снага вие някъде там, лек за човешката днешна несгода – крие във себе си Божия храм.
Вятър немирник в Созопол се спира, с вяра, че стигнал е земния рай, свойто спасение тука намира – щастлив ще дочака летния край.
После със истинска обич в сърцето, пак ще си тръгне пречистен и млад, временно той се разделя с морето – вечен остава старинния град!“
– Стефан Узунов