Понесен върху летните вълни,
дъхът ти с вкус смокинов ме обгръща.
Изтриваш парещите ми сълзи
и с топли длани нежно ме прегръщаш.
Прегръщаш ме и всичко е наред,
щом пак съм тук и вятъра усещам,
щом на брега пред синьото море
аз коленичил съм и изгрева посрещам.
Започваш да рисуваш в паметта
картините, погребани под руините
на твойте стари, славни времена,
останали далеч, далеч назад във дните.
По улиците калдъръмени в града
хилядолетен, мъдър, някак си притихнал,
вървя и сякаш връщам се в деня,
когато аз за първи път съм се усмихнал.
И мисля си: „Без тебе няма АЗ!“
Къде ли щях сега да бъда,
ако не беше ти, мой малък роден град,
да може винаги при тебе да се връщам!
Стефан Петков