Грозданка Иванова е уредник в етнографския музей в Созопол. Тя е кореняк созополчанин.
Това интервю е направено специално за Kafene.bg.
Етнографският музей в Созопол е отворен от три години. Как се породи идеята за неговото създаване?
Инициативата е на Община Созопол. Созопол е град с древни традиции. Той датира от 2600 години. Крайбрежна Странджа е земя с хилядолетна културна традиция и всичко това трябва да се покаже на туристите на този град.
Защо точно в тази къща в Стария град се помещава музеят?
Къщата е на повече от 200 години. В близост е до морето и е типична за такава етнографска експозиция.
Първият й собственик е бил грък – Курдилис. След това тя е била одържавена и се е ползвала от Министерски съвет. После е станала Център за работа с деца. По-късно в нея се помещаваше ресторант.
Как са събрани експонатите?
Предимно от дарители. Всеки от тях е извадил от сандъка на баба костюми и други предмети и ни ги е дал, смятайки, че тук ще се съхраняват правилно, отколкото молците да ги изяждат в раклите, и ще бъдат видяни от повече хора.
Кой е най-старият експонат в музейната колекция?
Всички експонати са автентични. Но най-старият от тях е дарителницата. Тя може би е на над 150 години. Върху нея е изображението на Свети Георги. Преди да я донесат тук е била в църква и в нея са се пускали пари за помощ на църквата.
А туристите сега пускат ли пари в нея?
Да, има и такива, които пускат монети и си пожелават нещо.
Вие отваряте ли я ?
Не. Тъй като тя е много стара, чекмедженцето не се отваря.
Кое най-много впечатлява посетителите?
Те се впечатляват от много неща. Но най-голям интерес за тях представлява паламарката. Това показва колко изобретателна е била българката – не само в нейните умения, качества, тъкането, а и в самата изработка на това дърво – специфично с тази човчица отпред. Ние демонстрираме пред гостите как с паламарката се хващат житните класове и се жъне със сърпа. Не само чужденците, но и някои българи споделят, че за първи път виждат паламарка.
В музея са изложени детска, женска и мъжка паламарка, тъй като навремето цялото семейство е участвало в жътвата.
Посетителите се впечатляват и от всички носии. Тракийският костюм, който сме изложили, понякога го бъркат с родопски. Но той е характерен за жителите на новата част на Созопол, които са бежанци от Беломорска Тракия, по-точно – Одринска Тракия. Те са се заселили тук в началото на ХIХ век.
Чужденците проявяват голям интерес също и към чакръка, мотовилката, чепкалото, калъпа за обувки, кобилицата с менчетата.
С какво созополчани се отличават от другите хора, живеещи по Черноморието?
Созополчани са гостоприемни хора. Те са много известни със смокиненото сладко. А умението да се приготвя е предадено още от бабите.
Има ли някой типично созополски израз, употребяван и днес?
Такъв е “цайка, педимо”. Него ще го чуете предимно в Стария град. Така се обръща бабата към внучето си, когато иска да му каже “чайка, детето ми”.
А ще кажете ли нещо на местен диалект?
Баба ми, която е родена в Карахадър – Одринска Тракия, говореше диалектно. Понякога ми казваше “Слушай, казъм, щом ората се качиха на Луната, разбъркаха дюнята”. “Казъм” е една от често употребяваните диалектни думи, специфична за тракийците.
В старата част на Созопол се употребават и много гръцки думи.
Какви обичаи са имали древните жители на Созопол, които се спазват и днес?
Един от най-характерните е на Заговезни. Тогава цяла седмица хората ходят маскирани и трябва да се познае кой с какъв костюм е облечен. В последния ден на Заговезни се прави голям парад на костюмите – апокриес.
За изработването на костюмите се използват възможно по-стари дрехи, като специфичното е, че винаги отпред се пуска мильо (каре, изплетено на една кука).
Нищо не казахте за рибарството?
В нашия край е развито рибарството. Преди години имахме и развито земеделие. Тук са се обработвали много плодородни лозя. Бежанците, които са се заселвали в Созопол, са работели имотите на по-заможните хора, които са живеели в старата част на града. Моят дядо също е бил чирак. Работел е на лозята, които се намират на около два километра от Созопол в местността Каваците. Сега, ако се погледне натам, всичко е застроено и не могат да се видят тези земи.
Иначе на рибарския празник – на Никулден (6 декември) корабите плават до остров Св. Иван и хвърлят венец в морето.
Какво е усещането да живееш до морето?
Само който не е живял на море, не знае колко му липсва, където и да отиде. Носталгията е винаги с него. Мирисът на море, мирисът на смокини, шумът на вълните – това е част от живота ти.
Какво ще пожелаете на нашите читатели?
С още по-голяма радост и удивление да идват на това красиво място, за което си мислим, че е най-подходящо за една такава експозиция.
източник: kafene.bg