– Г-н Димитров, докога ще сте министър?
– Не знам. Подадох си оставката и с това си свърших работата. Как протича процедурата – не ме интересува.
– Доволен ли сте от работата си като министър?
– Смятам, че свърших хубава работа. Хората на много места са доволни, даже – много доволни. И ако Агенцията за българите в чужбина отиде в добри ръце, ще е още по-добре.
– Премиерът каза, че занапред ще ви възложи да движите големи проекти. Какви са те?
– Когато говорихме за тези работи, не бяха се случили още СРС-та, не бяха тръгнали скандалите и неприятностите.
– Не съжалявате ли, че си навлякохте много критики заради острия си език?
– Тези неща не ме притесняват. Какви неприятности?! Мен ме интересува какво мисли българският народ. А и много ми помага, че съм историк. За неща, от които хората получават високо кръвно, инфаркти и инсулти, аз не се тревожа. Признание никой приживе не може да получи. Получаваш го, след като умреш – когато не пречиш на никого. Тогава може и улици да ти кръстят, и бюст да ти сложат. Благодарен съм за признанията, които получих досега. Когато се пенсионирам, сигурно ще завалят. А след смъртта ми – някоя уличка в Созопол може и да кръстят на мое име.
– Е, все за нещо съжалявате…
– Съжалявам, че не можах да довърша работата си с българите в чужбина, но аз това съм го правил и като общественик. Сега имах, макар и малка, власт – да си осъществявам идеите. Но знам, че няма незаменими хора, ако качествен човек поеме работата, тя ще върви.
– Кой ще поеме ресорите ви?
– Не знам, но ако е вицепремиерът Симеон Дянков, ще е изключително добре, защото той е много запален по всичките проекти, които започнах, и заедно след това работехме по тях. Надявам се всичко, което бе свършено през тази година и половина, да продължи. Дадохме гражданство на много българи – общо 21 хиляди души. В архивите направихме много сериозна реформа и те заработиха по-добре. По линия на вероизповеданията свършихме много. Никога не са правени толкова много църкви у нас с държавна помощ и с привличане на спонсори. Това са постижения. Аз съм уникален случай – единственият министър, който напуска не заради несправяне с работата си. Никой не е казал лоша дума за нея.
– Кога ще се връщате в НИМ?
– И това не знам. Но пак казвам, че съм историк и със сигурност знам, че в историята се случват такива работи.
– Вие сте „пионер“ в развитието на поклонническия туризъм. Как стигнахте до идеята, че България може да привлича посетители по този начин?
– Откриването на мощите на свети Йоан Предтеча като че ли беше знак, че сме поели по правилен път. Аз се опитвах да осъществявам тази идея и преди това, като събирах свети мощи в Созопол. Там вече имаше мощи на свети Андрей Първозвани, ученик на Христос, досени от Вселенския патриарх. После премиерът подари парче от Светия кръст. А като се откриха мощите на Кръстителя, стана ясно, че Созопол може да стане център на поклонническия туризъм.
– Има ли бъдеще поклонническият туризъм у нас?
– Това е най-старият вид туризъм по света. Още през Средновековието градовете и владетелите са се надпреварвали да привличат свети мощи, защото знаели, че към тях ще се насочи приток от поклонници. Дори са се водили войни за светини.
– Много мощи на светци ли се пазят у нас?
– Да. За щастие, навремето археолозите са намирали много мощи. Не са ги обявявали, а са ги предавали в музеите. Дори и в ново време Казимир Попконстантинов е намерил мощите на света Мария Антийохийска. Миналото лято пък е открил и мощи на неизвестен светец, който по всяка вероятност е един от учениците на св. Иван Рилски. В НИМ имаше мощи на осем светци, аз ги предадох на Рилския манастир. Знаехме на кого са, тъй като бяха от т.нар. секретен фонд, в който имаше много икони, дарохранителници и мощехранилници. Мощи, практически, има във всички църкви.
– Как държавата и църквата могат да си сътрудничат за привличането на поклонници?
– Мисля, че митрополитите трябва да направят детайлна инвентаризация на светите мощи и широко да ги разгласят. Непрекъснато се оплакват, че заплатите са им ниски, че нямат пари за ремонт на църквите и манастирите, а в същото време не правят нищо, за да привлекат поклонници. А тези мощи правят чудеса. Като се чуе, че някъде в някоя църквичка стават чудеса, и хората хукват натам. Сега, като бяхме с Дянков в Шумен, ни разказаха за кладенец с лековита вода. Питаха ме: „Какво първо да реставрираме?“, настоях това да е голямата базилика – тя е най-голямата православна църква в Европа и ще привлече много туристи. Местните хора обаче поискаха да се оправи аязмото. Защото там ходят и българи, и турци – мият си очите и се лекуват. Дали водата е наистина магическа? Дори няма значение – знаем, че дори само силната вяра лекува.
– Но какво може да направи държавата?
– Държавата печели индиректно от това, което прави църквата. Хора отиват някъде, спят, хранят се – а върху това се плащат такси. Смятам, че държавата трябва да даде пример с три пилотни проекта. Да подкрепи кампании като тази, която „Стандарт“ предлага. 43 000 са паметниците в България и голяма част от тях са свързани с религията. Църкви и манастири има дори в крепостите. Ето, в Царевец са 19, в Трапезица са 20, в Созопол – 27, в Несебър – 44. Държавата трябва да започне с паметници от национално и световно значение. Това са двата столични района – Шумен и Велико Търново. В Шумен са Плиска и Преслав, а в Търново – Трапезица и Царевец. Третият е Созопол, но не защото там съм роден, а защото това е най-старият християнски център. Там има най-много мощи. Освен мощите на Христос – частицата от Светия кръст, на Йоан Предтеча, на Андрей Първозвани, за новата църква „Св.св. Кирил и Методий“ преговарям да получим мощи на св. Кирил и на учениците му Горазд и Ангеларий от град Берат в Албания.
– Откъде ще дойдат мощите на свети Кирил?
– От Рим. Водя преговори, не знам дали ще стане, но се надявам. Лека-полека, както вие писахте, Созопол ще се превърне в новия Ерусалим. Ако държавата наблегне на тези три обекта, ще даде сигнал, посока. Но трябва да решим един въпрос, който виси пред цялото ни културно-историческо наследство. Често казваме, че сме трети по паметници. Но забравяме – в Италия например са цели, защото са се предавали през поколенията. У нас пък има една празнина от 500 години, през които паметниците ни са били разрушени. Сега са само в основи и не могат да привлекат туристи. Трябва да се вдигнат, да се инвестира в частично или пълно реставриране. Така беше направено със „Св. 40 Мъченици“ в Търново например. Националният институт по паметниците сега не допуска възстановяване, защото Европа го забранявала. Но само с него ще отворим пътя. Днес много общини печелят проекти, но не използват парите за реставрация, а ги харчат за укрепване на пътища и за прословутите информационни центрове. А по самите паметници не се слага и един камък. И те се рушат. У нас съществува един много смешен термин, реконсервация – т.е. консервация на консервацията. Подозирам, че това се прави нарочно, за да се превръщат паметниците в дойни крави. И през 5-10 г. да се искат пари за консервация. Има и проблеми със собствеността и стопанисването. Например общините, на които бяха прехвърлени паметници, невинаги ползват парите от програми по предназначение. Националните паметници трябва да се управляват от държавата.
Източник: Стандарт