Сред утрото, поръсено с усмивка,
повито във мъглива пелена,
обърканите ми мечти събира
и приютява ги във свойта синева.
И сякаш безучастно наблюдава
как бъди се живота във града,
а толкова изгубени мечти спасява
от ритъма убийствен на страха.
Сред ледените гласове на вятъра,
сред тихото ръмжене на кола,
сред плашещо-крещящи клаксони,
то пак мълчи в смирена доброта.
И сякаш, че приятел някогашен,
подпрял се е в скалите край града,
с разбиране морето днес ме чака,
да се завърна пак при него – у дома.
Но нямам нужда вече да го търся,
дори не го обичам, не горя …
И чужда ми е всяка моя мисъл,
и празна съм, и пусна в утринта…
КАЖИ МИ, ЧЕ СЪМ ХУБАВА, стихове
Теодора Стефчева, 2010